ПРИКАЗКА ЗА ЛЮБОВТА
Той и Тя се срещнали един ден. И се влюбили. Той и Тя станали Ние.
Настанало време на луди надежди. На илюзии, че неговата непълнота ще бъде
запълнена. На миражи, че нейните предишни рани ще бъдат излекувани. На желания от
всеки – да бъде чут, разбран и признат.
Било среща на неговото и нейното минало; на неговите и нейните опасения дали
това ще трае безкрайно; на копнеж всеки да бъде съвършен в очите на другия. Всеки от
тях се стремял да изглежда такъв, какъвто си мислел, че другият харесвал и желаел да
види.
Минало време и този стремеж започнал да ги изтощава. Всеки от тях се
страхувал да се разкрие такъв, какъвто се чувствал.
Всеки имал различни причини за това – да не нарани другия, да не се изложи на риска
да загуби привързаността му, да не разочарова другия и себе си.
Появил се Страхът.
Че Тя ще загуби Него и Той Нея, че няма да има Ние.
И започнали да искат пълното внимание от другия. Получили го.
Поискали си цялото време, присъствие, съсредоточаване, енергия, обожание, Получили
и тях.
Но всеки от тях усещал, че невинаги давал това, което е искал да даде. И
тъжното било, че невинаги давал на другия това, от което другият имал нужда.
Любовта се обезличила от силната нужда от другия. Страховете им ги карали да се
нараняват. И двамата започнали да бъркат Любовта с Болката.
А Болката имала силата да привързва повече от кое да е чувство.
Всеки започнал да зависи от другия.
И да иска да властва над другия.
Защото всяка власт откакто свят светува е и форма на зависимост.
Но те не се замисляли над тези неща. Просто били забравили, че другият е
свободен човек и във всеки един момент можел да тръгне по пътя си. Двамата помнели
изключителните моменти, когато били влюбени, неизразимото с думи усещане,
изпитано при първите им разменени погледи. И се опитвали отново да ги преоткрият.
Напразно.
Но все още имали Надежда, че истинската и вечната Любов била възможна.
Един ден чули, че на върха на висока планина имало Храм на Любовта. И който
стигнел до храма, можел да разбере дали наистина имало истинска и вечна Любов.
Решили двамата, че си заслужава заради Любовта да изкачат планината до храма.
Тръгнали по стръмния склон, хванати за ръце. Нетърпелив да стигне бързо, Той я
дърпал нагоре, а Тя се уморявала, искала почивка, сърдела се дори, но продължавала
все да върви в неговата крачка. На нейното бавене и спъване се сърдел той.
И така, скарани, запъхтени и изтощени от дългия и труден път, стигнали върха.
Съзрели храма. Но имало и малко разочарование. Изглеждал просто бял и обикновен, а
не такъв, какъвто го имали в представите си долу. Пазач пред входа имало един. И
тогава чули те от него:
– Не сте достойни все още да влезете в Храма на Любовта! Но ако наистина искате да
разберете какво е истинска Любов, то имате възможност за това, без да влизате даже.
Просто трябва да използвате ето този път надолу – не по склона, по който дойдохте до
тук, а по другия, противоположния.
Погледнали двамата натам. Уплашили се малко. Стръмен, почти отвесен бил обратният
път. Всъщност била малка, като за един човек, тясна пътечка, цялата покрита с камъни,
малки и големи.
– Няма страшно! – казали си те – Ще се държим здраво един за друг и ще слезем!
Заслизали полека. Оказало се по-трудно, отколкото изглеждало. Почти невъзможно
било да вървят едновременно двамата по тясната пътека. И отново, както и на качване,
Той избързвал, подхлъзвал се по камъните, падал, повличал и нея, държейки я за ръка.
– Пусни ме – молела го Тя. – Ще паднем, ще се пребием! Нека вървим по отделно!
– Че аз не съм те вързал! Пусни се ти от мен! – разсърдил се Той.
И бил прав.
Когато някой те е хванал здраво за ръка, никога не знаеш кой кого държи!
Сърдити един другиму, отворили двама ръце и се пуснали. И о, чудо! Заслизали
надолу внимателно, започнал всеки да гледа в собствените си крака, а не как другият до
него върви. Изчезнало притеснението и им било спокойно, защото усещали, че другият
е там близо.Че диша и че го има. Всеки поспирал, когато се уморял, почивал си и пак
тръгвал.
Стигнали накрая долу.
Уморени, но помъдрели.
Той – сам със себе си.
Тя – сама със себе си.
Погледнали се двамата в очите и съзрели, че отново са Ние. И пак в очите им се
четял въпрос:
– Дали истинската Любов е тази – Пускащата Любов? Дали да пуснеш, не означава да
си позволиш да бъдеш себе си и другият да бъде друг? Не да се стремиш да имаш
някого, който те допълва, а да имаш с кого да споделиш своята цялостност?
Кой знае?
Сигурно е, че е нужен един цял живот, за да разберем това.
Или да не го разберем ...
Упражнение 1
Кой е основният страх в любовта – че ще бъдете изоставени или че ще бъдете
погълнати?
Как този страх ви кара да се държите?
Какво би се случило, ако отвреме навреме си позволите да бъдете отделни и
самостоятелни, в случай че се страхувате от изоставяне?
И какво би се случило, ако си позволите понякога да скъсите дистанцията и да станете
едно с другия, в случай че се страхувате от поглъщане?
Упражнение 2
Често се питаме дали е възможна безусловната любов. Но какво е безусловната
любов? Способни ли сме на нея?
Ако безусловната любов е приемане на свободната воля на другия човек, то може ли да
опитате да предложите помощ на някого, но без да натискате тя да бъде приета? Бъдете
осъзнати, че дори и да откаже, може би той има нужда да извърви пътя си и да направи грешките си….."
Откъс от моята книга – „Духовността като шанс. Изкуството да превръщаш кризите в „Духовността като шанс. Изкуството да превръщаш кризите в пробиви““, в която чрез притчи и практически упражнения разглеждаме алгоритъма за справяне с всяка житейска криза. Тази книга ще ви даде интересен и многопластов поглед върху причините за изпадането в емоционална дупка, както и лесен за следване подход от 4 стъпки, чрез който сами да си помогнем и да излезем от застоя. Именно тогава ще открием много нови възможности в житейски план, за които дори не сме и подозирали.
Кремена Станилова
Можете да си закупите книгата “ДУХОВНОСТТА КАТО ШАНС” като кликнете
Споделeте статията с приятели и така може да помогнете на други хора да намерят отговор на своите въпроси!