СВОБОДА БЕЗ ЗДРАВЕ НЯМА.
НО НЯМА И ЗДРАВЕ БЕЗ СВОБОДА.
Интервю на Мира Баджева в сп. “Жената днес”
1. Като психотерапевт какво наблюдавате през последните 9 месеца– как различните хора реагират на паниката, неизвестността, локдауна, задължителните маски, социалната и физическа изолация, колабирането на здравната система?
Начинът, по който всеки от нас реагира, първо се определя от нашите характерови особености - страхове, илюзии и типичните за характера на всеки един от нас стратегии за справяне - и второ, от нашите личностови особености. Ако характерът е съвкупността от защити, които сме изградили от ранното детство, за да се справяме с неудоволствията, които на чисто телесно ниво ги усещаме като свиване, напрежение, болка, дискомфорт, а личността ни е равна на характера по стимулите отвън или вътре, то всеки един от нас реагира с ограничените ресурси на своя характер спрямо ситуацията. Всяка една стратегия, която даден човек е изградил, е да избягва определен вид страх, който за всеки характер е различен.
Какво се случи след обявяването на пандемията и първия локдаун? Всеки човек почти навсякъде по света трябваше да се справя с предизвикателствата около три важни теми: заплахата за физическото оцеляване, недостигът на ресурси и социалната депривация. И трите теми засягат задоволяването както на индивидуалните телесни, така и на социалните ни потребности. Оказва се, че ситуацията с обявената пандемия разклати и подложи на изпитание цялата пирамида на човешките ни потребности. Водени от страха от болестта и смъртта, т.е. за физическото си оцеляване, някои хора приеха избягващи и презастраховащи поведения, за да предотвратят заразяването си. Част от тях влязоха в роля на т.нар. виджиланти, които да наблюдават, контролират и докладват всеки, който според тях с неспазването на мерките заплашва собственото им здраве и живот. Което може да се разглежда като форма на пасивна агресия и опит за контрол върху други хора с цел да снижат тревожността за оцеляването си. Втората група, водени от страха за недостига, който е резултат от лишение в задоволяването на физическите е емоционалните нужди в ранното детство, опустошиха рафтовете на магазините, запасявайки се с тоалетна хартия и провизии. Докато третата група хора реагираха най-силно на социалната изолация и ограничаването на права, свободи и социални контакти. Те са склонни да не изпълняват наредби и заповеди, ако ги намират за нелогични и ограничаващи свободната им воля.
От психологична гледна точка човек може да проявява черти и на трите групи, но в чист вид първите и вторите са по-пасивни и по-склонни да изпълняват нареждания, дори и да са алогични. Готови са да омаловажат загубата на свободи и права, ако им се гарантира, че някой ще се погрижи за живота им, работното им място и заплата. Много по-лесно се влияят и от медийни внушения, тъй като начинът, по който се комуникираха мерките, засегна именно страха за оцеляването и вината, че неспазвайки правилата, може да станат причина много хора да умрат.
Третата група е съставена от хора, които не чакат друг да носи отговорност за задоволяването на потребностите им, те са проактивни и по-контролиращи, но и доста по-тревожни, когато не могат да управляват те ситуацията. Именно тази група хора не възприемаха мерките на доверие, особено които бяха прокарвани непоследователно в противоречие една спрямо друга. Те се обединиха и в гражданско неподчинение и поставиха социално значимите теми пред правителството за състоянието на здравеопазването, корупцията в съдебната система, отношението, което управляващите имат към народа като техен работодател. Т.е. тези хора по-трудно могат да бъдат разклатени от внушения за физическото им оцеляване и загуба на работно място, тъй като свободата и усещането за контрол от тяхна страна над ситуацията е по-важна от загубата на ресурси.
2. Кой от всички дискомфорти, които чувства човек днес, е най-опасен за личното и колективно психично здраве: страхът и тревожността, безсилието, гневът или усещането за загуба на права и свободи?
Ако дълго време потребностите ни на двете нива – физическо и социално - не се задоволяват, това води до дистрес и болест. За всеки човек е различно, но доста от нас, могат да минават от едно състояние в друго в зависимост от ситуацията и характера си. Факт е, че човек има нужда от сигурност и усещане за предвидимост на живота, каквато в момента е невъзможна, поради динамиката на ситуацията, въвеждането и отменянето на различни мерки, загубата на работа, откъсването от важни социални дейности и контакти. Не случайно се говори и за колективна травма, тъй като много хора по цялото земно кълбо по едно и също време, преживяваме внезапно възникнали, сходни, травмиращи за здравето и психиката ни, стимули. Лично аз смятам, че най-травмиращото и опасното в дългосрочен план е, ако покрай Ковид кризата загубата на права и свободи стане трайна и необратима. Тъй като човек, който не разполага с правото да избира кога, къде и как да задоволява физическите и социалните си потребности, може да започне да започне да боледува на всички нива. Наблюдава се в световен мащаб увеличение на посттравматичните стресови разстройства, депресивните и тревожните състояния, ръста на самоубийствата, особено в страните, където загубата на работа, невъзможността за покриване на кредити и загубата на жилище са фатални за много хора. Ако човек е подложен на общуване в двойна връзка, каквото наблюдаваме непрекъснато от нашите управляващи от обявяването на пандемията – изпращането на взаимоизключващи се, нелогични, неподплатени със здрави и наистина логични аргументи, вменяващи вини, заплахи и дисквалифиции послания – това е най-лесният начин да се накара една психика да се справи с объркването и страха като бяга в шизофренния свят на разцепването и психозата.
3. От какви човешки запаси имаме нужда – от състрадание, от търпение и смирение, или от рационализация?
Всеки един от тези ресурси е важен в този момент. За да можем да се справим с това, което се случва, първо е нужно да можем да го видим такова, каквото е, да му кажем „Да”, т.е. да го приемем, независимо дали ни харесва, след това можем да избираме дали да се приспособим или да действаме в опит да го променим.Търпението е умение не да стискаме, а да приемем, че това, което се случва, е процес и че тука, сега и веднага не можем да получим всички отговори или да го променим по начин, по който ни се иска. Състраданието е съзнание за дълбоката връзка между нас и всички останали и че всички сме в една лодка, както и че всички сме с разровени рани от тази грандиозна промяна в живота ни, която по стресови стимули се равнява на избухването на световна война. Рационализацията при търсене на причини и разбирането на едно или друго събитие е начин да се справим със страховете, но не и да ги заровим. Нищо лошо няма в едно или друго поведение, а само в дозата или мотива, с който го избираме да го правим.
4. В какво ни превръща принудителната изолация – по-силни и солидарни хора, в по-егоистични и самотни индивиди,или…?
Както казах по-горе, кризата оголи нашите рани и дълго замитани проблеми и страхове, изостри характеропатиите ни. Текат процеси и в двете посоки. Единият процес е търсене на враг в най-близкото обкръжение и намаляване на емпатията към чувствата на другия по темите, свързани с пандемията. Разделихме се на носещи маски срещу неносещи, за локдауна и против него. Защото така е по-лесно и по-безопасно, отколкото да насочим недоволството си към онези, които са отговорни за управлението на кризата и състоянието на важни елементи на цялата ни социална и икономическа система , което не е резултат от ситуацията, а от неправилни управленски решения преди кризата. От друга страна онлайн общуването по време на локдауна доведе до формиране на нови групи и намиране на хора със сходни ценности, интереси и визии за развитието на обществото. Наблюдава се и солидарност и емпатия към социалните искания на групи, към които не принадлежим, но са част от обществото.
5. Ясно е, че скоро няма да правим нещата, които обичаме, така, както ги обичахме. Общуваме другояче най-малкото заради ограниченията при физическите контакти помежду ни. Какви опасности за ума и душата крие това променено общуване?
Социалната изолация, постоянното ни бомбардиране с негативни цифри и съзнателно търсеният ефект на съспенс от много медии и управляващи, за да поддържат вниманието на обществото към заплахата от вируса предизвикват постоянно покачване на хормоните на стреса – кортизол и адреналин. Постоянният стрес и ефектът му върху физическото и душевното здраве води до тревожни, депресивни състояния, засилва хиперконсумацията на алкохол, храна и дрога, води до сърдечно-съдови и неврологични рискове. Дори и страхът да е търсен ефект от определени управленски кръгове за владеенето на обществената воля, има един факт, който няма да им позволи да наложат някакви немедицински, а политически и икономически интереси по лесен начин, тъй като липсата на физическа близост в социалната дистанция и изолацията от големи групи хора влияят на пониженото отделяне на един ключов хормон, окситоцин, който е хормонът на привързаността и доверието. Има изследвания според които, в моменти, когато този хормон, отговарящ за социалното ни поведение, е в много ниски нива, това прави хората критични и недоверчиви към правителствата и колкото по-голямо е това влияние в големи групи хора, толкова е по-голяма вероятността за бунтове. Неслучайно е наречен хормонът, който сваля правителства. И това обяснява избухването на недоволство не само в България, но и в целия свят. Дълго стисканото неудовлетворение от години намери своя катализатор в тези биохимични последици на локдауна.
6. Бяхме месеци под „домашен арест“заради пандемията, сега отново се затваряме заедно с цяла Европа. Предстои тежка зима. Какви са вашите лични техники за справяне и какво препоръчвате на близки и клиенти, за да съхранят психиката си?
Да култивираме у нас един по-мил и окуражаващ вътрешен глас, който да е ориентиран към това да направим живота си по-приятен в настоящия момент с малки ежедневни удоволствия – грижа за тялото и душата. Да правим редовно релаксационни и дихателни техники. Да се храним пълноценно. Да хидратираме тялото с пиене на достатъчно вода. Да се фокусираме върху нещата, които работят тук и сега, а не върху онова, което ни липсва, или онова, от което се страхуваме. Да общуваме по-често на живо. Да си даваме почивки от използването на компютри и телефони. Да излизаме по-честно сред природата. Да правим заземяващи практики – ходене боси, градинарство, клекове.Да се докосваме по-често с любимите хора, с домашния любимец. Да изградим ежедневен режим във фиксирани часове, в които да правим практики или да се храним, което ще ни даде чувство за сигурност и ще снижи стреса от постоянно променящата се реалност и правила.Да снижим до санитарния минимум гледането и слушането на информация за пандемията, но да се грижим за хигиената на ръцете и вещите си.
7. Семейството като социална структура също е подложено на небивал натиск. Локдауните отнеха възможността за (някаква) автономност на членовете на домакинствата - продължителното затваряне извади на повърхността непоносимостти, прикривани или оставали латентни с години. Има ли рецепта за оцеляване на най-интимните ни отношения в контекста на задаващите се мрачни перспективи?
Факт е, че семейните и междуличностовите ни отношения са подложени на натиск. Засили се домашното насилие, но и насилието в общуването в социалните мрежи. Ако има урок от цялата ситуация, то той може да бъде обобщен с отговор на въпроса „Какво ни кара да правим вирусът?” Да съблюдаваме собствените и чуждите граници. Т.е. онова, което не сме могли да правим без да има тази заплаха, е нужно да го култивираме вкъщи и извън къщи. Имам подробна статия по темата в сайта си „Урокът „Корона вирус”, в която развивам моята гледна точка за това, че най-големият урок на сегашната ситуация е урокът за практикуване на отстояване на границите. Защото онзи, който може да уважава границите си, е нетърпим към прояви на неуважение, но и уважава чуждите граници и различност. Здравите отношения се градят както на приближаване и сливане в „Ние”, така и в отделност и отстояване на „Аз”.
8. На вас лично какво ви дава и какво ви отнема настоящата ситуация? Говоря за ползата от дефицитите – т.нар. уроци.
За мен годината беше богата както на даване, така и на отнемане. Може би се разделих с илюзията, че фашизмът като идеология е останал в миналото и с тревога следя проявите на властовата невроза от фашистки тип, която се вихри навсякъде от най-високо до най-ниското ниво – от правителства до човекът, който е охрана в местната поща или магазин, например. Тревогата от неяснотата до къде това може да стигне ме лишава от чувство за уют в момента, макар да плувам добре във всички води, които прииждат в момента.
Отне ми възможността да пътувам в чужбина. Но ми даде много нови контакти, първо онлайн, после и срещи на живо с хора, с които съм на една вълна. Засили ми чувството на принадлежност и смисъл. Появяват се проект след проект, в които участвам. И това са проекти със значими социални човешки послания. Един от тях е първият по рода си социален експеримент „Мисия „Героят в нас”, на който бях водеща и чието послание е, че всеки малък жест към другите е проява на героя вътре в нас.
Върнах се към позабравени дестинации в България и много по-пълноценно беше преживяването ми на всяко място, където се озовавах през лятото, докато пътувах.
9. Какви рани и белези ще остави у човечеството 2020 година според вас?
Със сигурност тази колективна травма, за която говорих по-горе, ще остави белези. Не бих могла да бъда сигурна какви ще бъдат точно, по-скоро от днешната ми гледна точка ми се иска да насоча вниманието към осъзнатост и внимание в посланията, които ни изпращат управляващите в България и по целия свят. Да бъдем будни и да не позволим развой, който би бил фатален за всеки един живот, но и за човечеството като цяло. Начинът, по който се комуникират посланията и тенденцията да се налагат мерки, които повечето хора започват да възприемат като несъръзмерни и несъответни на реалността на заплахата, е истинската заплаха за колективната ни психика. Послания от типа „Прави това, защото така аз казвам и защото смятам, че е правилно” са опит да се инфантилизират хората като бъдат поставени в позицията на безизборно дете, което не може да се погрижи за себе си и да чака спасение от някой, който ще влезе в роля на майка или баща. Добър или лош това е моят родител и аз нищо не мога да направя е нагласата, която разчиства пътя към това обикновените хора да позволят да пробият диктатурите в световен мащаб. И ако най-общо хората имат три начини да се справят със страха, какъвто и да е той – подчинение в смисъл на адаптация към реалностите, агресия в смисъл на промяна на нежеланото, контрол в смисъл на управление на обстоятелствата - то такъв развой, в който нямаш избор да избираш от трите, освен да се подчиняваш, води до превръщането на хората в една аморфна маса, която изпълнява безкритично всичко, което и се спуска отгоре, в името да съществувам, но не и да живея по онзи начин, по който човекът като мислещо същество се различава от животното. А онова, което различава човекът, е осъзнатият избор на поведение и придаването на смисъл на всичко, което се случва. Затова през заешката дупка, от която наблюдаваме бъдещето на човека и света през 2020 г., не само усещането, но и реалната загуба на свободи, би била довела до един живот, за който сме чели само в антиутопиите.
Имаше един руски филм „Кин дза дза”. В него се разказваше за двама души попаднали на планетата Плюк.Планетата е Плюк („плювка“) от галактиката Кин-дза-дза, под едноличното управление на някой си господин ПЖ. Тя прилича на пустиня, а жителите ѝ – на хора. Парадоксът на планетата Плюк е, че цивилизацията там е високотехнологична – могат да пътуват бързо из галактиката, имат по-съвършени оръжия и прочее, но е варварска в екологическо, социално и културно отношение. Имат ограничен език.
Населението се дели на две касти: висша (чатлани) и низша (пацаки). Плюк е чатланска планета и пацаките са подложени на дискриминация. За да се докаже към коя каста принадлежи човек, трябва да се изследва с малък прибор – визатор. Ако на прибора светне зелена лампичка, изследваният е „пацак“, ако е оранжева, той е „чатлан“. Пацакът е длъжен да се покланя пред чатлана при среща, казвайки „КУ“.
Бих искала след 2020 г. правото ни да говорим и действаме да не се свежда само до думата „Ку”.
Да оцелеем не само физически, но и душевно.
А душата оцелява, не когато се води от страха за живота или от смъртта, а когато се води от любов към живота.
И от смелостта и свободата да казваме „да” или „не” съобразно нуждите ни като хора.
И готовността да платим цената за всяко наше „да” и не”.
В името на здравето и свободата.
Защото свобода без здраве няма.
Но няма и здраве без свобода.
Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт.
ФилМ “мИСИЯ “гЕРОЯТ В НАС”
МЕЙКИНГ “ЗАД СЦЕНАТА”