МОЖЕМ ЛИ ДА НАДРАСНЕМ ХАРАКТЕРА СИ
Характеровите ни ограничения през духовната перспектива
Откъс от първата част на новата ми книга “Духовността като шанс Изкуството да превръщаш кризите в пробиви”
Латинската дума „характер” в превод означава черта и резка. Бивайки белязани от всичко, което ни се случва преди да се родим и след това, възможно ли е да надмогнем всички послания, които са записани в мускулите ни?
Точно там са телесните ни блокажи, пазещи ни от поведения, които не са били възнаграждавани; в лимбичната ни система, която отговаря за емоциите ни; в ума ни, където са всичките ни ограничаващи вярвания; в подсъзнанието ни, където сме изтласкали най-трудно смилаемите и болезнени преживявания.
Всички записани словесни или поведенчески послания, които са ни изпращани в ранното детство от значимите възрастни, ни правят роби на едни предсказуеми поведения. Поведения, насочени не към живот в радост и удоволствие, а поведения, насочени към живот, подчинен на избягването на страха и болката от миналото.
Тези послания стават нашата субективна истина за себе си и света. Истина, базирана на минали преживявания, а не на директно свързване с обективната реалност. Често обичам да провокирам хората, с които работя, като им показвам една цветна топчица със задачата „Опишете този предмет”. Отговорите варират между „детска , червена, весела, гумена, мека, кръгла”. Следващият ми въпрос е: „Откъде сте сигурни, че е мека?” и тук започват обяснения от рода на: „Виждали сме такава”, „Изглежда ни такава”. Всички тези отговори са свързани с минал опит, свързан с подобна на тази топка, но не и с конкретната, която държа в ръцете си. Истината е, че обективната реалност на тази топка може да бъде преценена в пълнота само ако я пипнем, усетим, видим отблизо и т.н.
Примерът с топката е приложим с всяко едно преживяване, с което се сблъскваме като възрастни. Ние рядко проверяваме изводите, които автоматично правим, защото миналият опит изскача от кутията и заема цялото настояще, карайки ни да вярваме, че това, което се случва, е същото, като онова там и тогава, а човекът е същият като онзи от там и тогава. Дори не се замисляме, че това са само заблуди на нашата субективна реалност.
Според Джеймс Холис всяко едно значимо послание от детството ни предизвиква три типа поведенчески реакции в нас.
Първо, всеки човек е склонен да повтаря, да се идентифицира и да служи на това послание.
„Не трябва да отговаряш на възрастните!” е едно такова послание, което сме приели безкритично. И всеки път, когато се срещнем с авторитет или възрастен, ще стискаме устни, ще скърцаме със зъби, ще гълтаме гнева си дори когато този възрастен или авторитет се държи неуважително с нас. Питаме ли се с кои възрастни, с всички ли, или само с някои? Кой да ни освободи от обобщението? Ние сме станали тъжни редници на това послание. Служим му безропотно и го предаваме от поколение на поколение, забравяйки да го проверим и променим съобразно днешната реалност.
Втората реакция е да реагираме и да се бунтуваме отново по детски на модела и неговите послания под мотото „Никога няма да правя като майка си или баща си!”. Колко хора живеят с убеждението, че никога няма да правят това, което родителите са правили с тях? Но в крайна сметка отново са несвободни, защото поведението им се основава на сравнението с някой друг.
Третата реакция е опит да се манипулират тези послания, да се заобиколи болката от неговото въздействие, заставайки над ситуацията и държейки се, сякаш не им е важно и сякаш са го надрасли. Най-често хора, търсени от приятелите си да им дават съвети, могат да бъдат най-адекватни за другите и най-несправящи се с подобни ситуации в собствения си живот. Спасяват, защото имат нужда да бъдат спасени. Но бивайки несвободни, те не знаят, че спасението идва, когато покажеш слабост, а не като постоянно правиш неща за другите, надявайки се и те да направят същото за теб. И после да пият от горчивата чаша на несбъдналите се очаквания.
В крайна сметка характерът на човек е неговото ограничение. Но бивайки осъзнат, е неговото спасение. Така, познавайки собствените си реакции, ние можем да намалим онези, които са нездрави и да си „купим” от опита на други онова, което ни е липса. Духовността изисква признаване на тези лимити в нас – намаляване на онова, което ни е в повече и добавяне на нещо, което ни липсва.
Джейм Холис казва: „Без значение каква стратегия е бил тласнат човек да избере, той никога не е свободен от силата на модела и неговото послание и никога не е напълно независим в продължаващото му невидимо действие, освен ако и когато стане напълно съзнаван.“
Как може някой да избира свободно, ако не е наясно с всички фактори, които действат в изборите на живота му? Затова Юнг предлага никога да не „решаваме” тези основни проблеми, но предлага да ги „надраснем”.
Именно към това е насочена втората част от книгата “Духовността като шанс Изкуството да превръщаш кризите в пробиви”. Ако прилагаш всяка задача в нея и опиташ да разшириш гледната си точка, ще забележиш положителни промени в живота си точно в областта, където си спрял.
Именно там кризата ти дава шанс за развитие!
Сподели статията с приятели и така можеш да помогнеш на други хора да намерят отговор на своите въпроси!