Търсейки начин да представя моите основни разбирания, попаднах на статия - резюме на трудовете на Ошо в сп. Insight. Представям я по-долу в съкратен вариант, тъй като приложените цитати отразяват до голяма степен моите житейски нагласи и ценности.
„Не е лесно да си човек, защото човекът е процес, не е завършено същество, а междинна фаза между животното и божеството. Животинското е още вътре в него и го дърпа в едната посока, потенциалът на божественото го тегли в другата и затова човешкият ум е във вечно объркване. Но този свят е едно цяло, всички сме взаимно свързани и когато десният крак прави крачка напред, левият остава назад, само за да може десният да направи тази крачка напред, и затова не бива да се противопоставяме един на друг."
Ошо - изключително ерудиран и компетентен, тънък познавач на човешката същност, на всички световни религии и философски учения, на световната история, литература и наука, с изумително свеж поглед върху всяко нещо от нашата вселена. Ошо с неговите странности - никога не е обръснал и един косъм от главата си, винаги е носел шапка, през целия си живот не е облякъл дреха с копчета, не е докосвал пари ...
Ошо, който казва: „Не забравяйте, че ако човек има в ума си някакъв предразсъдък, винаги може да намери с какво да го подкрепи. Светът е толкова голям, че подкрепя какво ли не. Да, ексцентричен съм, но пък вие забелязали ли сте, че през цялото време обръщате внимание на несъществените неща? Не се отъждествявайте с външността, защо все забравяте, че вие не сте дрехите си? Погледнете се в дълбочина, истината е там, защо не искате да я видите?" И веднага ни предупреждава: „Само че внимавайте, истината е опасна, всяко познание е опасно, но, безопасно е единствено невежеството, не можеш да направиш кой знае какво с помощта на невежеството. Суеверието е безвредно, дори може и да помогне, ако го задействаш , но никога няма да навреди. Ако нещо може само да помогне, то не е истинско, а ако може или да помогне, или да навреди, е познание. Само лъжата е напълно безвредна, защото няма собствена сила, а истината притежава голяма сила и може да бъде много страшна, затова аз отвличам вниманието, затова всичко, което искам да ви съобщя, го казвам индиректно, и ви говоря толкова много, защото ако ви кажа нещата изведнъж и направо, те ще са толкова странни за вас, че няма да ги приемете, а ще интерпретирате думите ми по свой начин и кой знае какви вреди ще си причинят."
Защо след всяка революция настъпва разруха? Защото във властта вземат експертите по разрушаването, революционерите, а експертите по съзиданието, творците, не само че не ги допускат до властта, а дори не ги оставят да работят нормално. Преследват ги, заклеймяват ги публично и ги затварят, защото те всъщност са ренегатите, работили са за предишните и никога не са участвали в революции. Тяхната енергия се е изливала в творчески дела независимо от това, в чии ръце е била властта. Ето защо съвсем естествено е, че всяка революция е обречена на провал.
Защо съществува страхът от самотата? Защото човекът се отъждествява с егото си, което се развива единствено в отношенията с другите. Когато човек остане сам, егото се чувства застрашено, тъй като всичко, което знае за себе си, постепенно изчезва. „Твоят облик ти се дава от другите, затова ако обществото те отрече, се чувстваш като дърво без корени - отхвърлен, изтръгнат, загиващ. А може пък ти да отречеш обществото и да създадеш алтернативно общество – и егото ти вече се е издигнало, но всъщност нищо не се е променило, просто едни условности са заели мястото на други, докато същината си е останала.
Младите хора винаги смятат, че могат да направят обществото по-добро. Но те винаги се захващат с несъществени неща, защото дали ще осъждаш дългите коси или стремежа към материални богатства, отношенията де факто си остават, единствено се променя почвата, на която се засажда егото. Затова движенията, дори такива мащабни като хипита или ню ейдж, не са трансформиращи, а само заменят едни релации с други. Те са просто мода, която се появява с красиво име и красиви идеи, запленяващи мислите на хората, но като всяка мода скоро преминават и дават място на следващата. А търсенето на истината е вечно, то е извън времето и не е свързано нито с нови епохи, нито със стари, появило се е с първия човек на земята и ще продължи до последния.
Защо днес на Запад влиянието на източните философии нараства? Защото Изтока е символ на изтънчената интелигентност, а в западната цивилизация логиката все по-силно доминира над чувствата. Все по-малко хора разбират Христос, независимо че традиционно са християни, защото неговият път е пътят на любовта, която минава през сърцето, а не през ума. Науката изследва интелекта, религията - съзнанието, науката е активна, религията - пасивна, науката е аналитична, религията - синтетична. Изобщо: науката и религията се движат в различни посоки, но и двете са пътища. „Има много пътища към истината, поне 1001 врати водят към нея и в крайна сметка важното е да влезеш, а през коя врата - има ли значение? Трябва да избереш този път който повече те привлича, който ти се струва по-близък и по-практичен. Защото ако нещо ти подхожда, само тогава то е практично, а ако не ти подхожда, то просто не е практично за тебе и няма защо да хабиш сили и енергия с него."
Защо любовта умира в привързаността? Защото, когато се привържеш към някого, чувството за принадлежност ти дава сигурност и ти вече не си сам и изгубен в тези страшен свят. Но колкото повече се привързваш, толкова по-грозна става връзката, защото привързването означава, че използваш някой друг като център на твоето съществуване. Обаче не можеш да обичаш човек, от когото се нуждаеш: ти усещаш, че не си в състояние да живееш без него, и се боиш, и си в непрекъснато напрежение поради това - дори само мисълта, че може да го изгубиш, те прави нещастен, а не можеш да обичаш и да си нещастен едновременно. Ти очакваш другият да те направи щастлив, а когато това не стане, започваш да го обвиняваш. И вместо радост, се превръщаш във вериги за него, защото страхът да не го загубиш препятства всяка промяна. Но само мъртвото остава неизменно, затова привързаността не е любов, а убиване на любовта. Не можеш да насилваш някого и да го караш да се чувства виновен - каквото той може да направи, го прави, и нищо хубаво не се постига с насилие. Насилието само го озлобява, и тебе те озлобява, и ви отдръпва един от друг, а човек не умее да живее сам. И тогава се появява привързаността към животните. Защото не е нужно да си привързан към човек, можеш да се привържеш към животно и животното може да се привърже към тебе, при това животното се привързва безусловно. Колкото повече се влошават човешките взаимоотношения, толкова по-силно хората се привързват към животните. Когато връзките в обществото се рушат, се появяват много организации за защита на животните - и това е симптом за влошаване на отношенията между хората, знак, че човекът напълно е загубил състраданието си - поне към себеподобните си...
Защо човек страда? Всъщност всеки иска да бъде щастлив, но самият избор, самото желание поражда страданието. Щастлив си, ако можещ да останеш просто свидетел, ако не избираш. Това е така, защото изборът разделя живота. Ти не го приемаш изцяло, приемаш едно, а друго отхвърляш. И това, което отхвърляш, се превръща в сила, насочена,срещу тебе, защото с отхвърлянето ти започваш да се страхуваш от него. Нищо не може да бъде отхвърлено Животът е тоталност и всичко в него съществува независимо дали го искаш или не, и всеки момент може да се прояви. Когато се прикрепиш към нещо, искаш то да остане неизменно, а животът в своята същност е една непрекъсната промяна. Прикрепяйки се към щастието, ти пораждаш страдание защото щастието, такова, към което си се прикрепил, не е неизменно, и със самата си промяна то си отива от тебе, ръцете ти остават празни, умът ти се изпълва с разочарование и страданието влиза в сърцето ти ...
„Животът е странно нещо, едно и също действие в един момент за тебе може да е бреме, страдание, а в следващия момент да те прави щастлив. Но не самото действие се променя, а настроението ти, отношението, качеството, което привнасяш към това действие, се променят. В живота човек трябва непрестанно да се движи; ако ти се струва, че стоиш на едно място, започваш да се чувстваш нещастен. Мислиш, че повторението те отегчава, но всъщност ти не си отегчен заради повтарящите се действия, а напротив, понеже си отегчен, действията ти изглеждат монотонни и повтарящи се. Действието само по себе си не е повтарящо се, всичко зависи от качеството, което влагаш в него. Каквото и да правиш, ако го обичаш, то няма да те отегчава. Животът се наслаждава на повторенията. Слънцето изгрява всеки ден, звездите се появяват всяка нощ, сезоните имат свой повтарящ се цикъл, и в дълбоката си същност цялото битие е едно повтарящо се движение, но всяко едно действие си остава необикновено, ново, изпълнено с очарование и свежест.”
„Остави здравия разум. Умът е логичен, но логиката няма нищо общо с истината. Логиката е продажна, с нейна помощ можеш да докажеш всичко, което ти хрумне, но това съвсем не е задължително да е истина ..."
Независимо от това, дали вярваш или не в съществуването на душата и прераждането и до постигане на просветление, ти го слушаш и се съгласяваш с него, защото той разкрива истинските човешки ценности, тези, които са вечни, които не принадлежат на този или онзи конкретен морал, политика или религия, ценности, които са извън конкретния начин на мислене. Ошо иска всеки човек да стане автентичен. „На повърхността всички си приличат, казва той, всички имат едни и същи проблеми, но ако проникнеш дълбоко навътре, в самото си същество всеки човек е оригинален и неповторим, никога преди ни е имало точно такъв човек и никога повече няма да има."
„Бъди осъзнат, бъди жив. Има много лъжливи феномени които ни изглеждат като истински. Например съвестта и моралът са продукт на колективния ум, не са възникнали в твоето същество. Всяка държава си мисли, че е най-велика. Всяка религия си мисли, че е по-висша от другите. Обществото те вкарва в определен шаблон и ти трябва да бъдеш научен кое е вярно. Това поражда лицемерието в нашия живот, защото след като истината ти се дава отвън, след не знаеш кое е правилно и кое - грешно, рано или късно започваш да се преструваш, да показваш, че всичко, което правиш, е правилно. Става важно другите да мислят, че ти си еди какво си, а не че ти наистина си това. Ти се раздвояваш: един си пред хората и съвсем друг в действителност. А твоето поведение не си ти, то е част от твоите маниери, но не е твоята същност. Затова моралът създава фрагментарност, шизофрения. Затова неврозата е станала обичайно явление в съвременната цивилизация. Моралният човек има много личности, но няма индивидуалност - той се променя в зависимост от ситуацията. Очевидно е, че моралът не би могъл да бъде общочовешки, той неизменно е свързан с конкретна общност – държавна, религиозна, времева ... Дори в рамките на една общност например на мъжете моралът е един, а на жените друг. И понеже общностите не са монолитни в действителност има много морали - но в езика ни дори няма множествено число за тази дума, дотолкова всеки е убеден, че неговият морал е единствен в света.”
Важно е уважението към самия себе си.
„Защото, когато наистина се уважаваш, ти преставаш да се занимаваш със себе си, с егото си, и можеш наистина да започнеш да служиш на другите. Докато моралистът ти казва: ,,Недей да обичаш себе си, това е егоистично, обичай другите, любовта към себе си е грях." Но ако човек не се обича, той се мрази, а можеш ли да обичаш другите, ако мразиш дори себе си. И можеш ли да служиш на другите, след като не си наясно със собственото си същество. Свещениците непрекъснато ни заплашват с бъдещото наказание за греховете ни, но Ошо твърди, че ние сме наказвани не заради нашите грехове, а от нашите грехове. Че раят или адът не са някъде в бъдещето, а са в настоящият момент. Наказанието или наградата не идват по-късно, те идват с действието. Самото действие поражда директно ответната реакция. Наказан си от греха, награден си от добродетелта. Ако се отдаваш прекалено на нещо - страдаш, ако правиш добро - се чувстваш непосредствено награден.
Моралистите и пуританите са грозни хора: те не живеят, но не дават и на другите да живеят. Единствената им радост е да убиват радостта на всички останали. Освен това те винаги се стремят да наложат своя начин на мислене на другите. И понеже знаят че заблуждават хората, естествено се страхуват, че всеки друг се опитва да ги заблуждава. Затова и непрекъснато осъждат другите. „Недей да осъждаш. Неосъждащият ум притежава състрадание, способен е на приемане. Виж, че и Бог не съди, защото слънцето изгрява еднакво и за добрия, и за лошия, и цветята не дават аромата си по избор ...". Но е много трудно да оправдаеш другите така, както оправдаваш себе си. За всяко свое лошо действие имаш оправдание: аз не съм такъв, това беше случайно; ти никога не приемаш себе си като лош, винаги считаш, че другите са лоши.
И перфекционистите са винаги грозни хора. Те постоянно са напрегнати, през цялото време умът им остава под контрол, защото умеят да правят нещата и непременно държат да ги правят възможно най-добре. А напрегнатостта поражда какви ли не неестествени състояния - безсъние, импотентност, високо кръвно ... Да знаеш, е много хубаво, но ще бъдеш ли по-добър или по-лош човек, ако знаеш или не научните факти. И какво значение за вътрешната ти същност има например познанието, че Земята се върти около Слънцето ...
Понеже ние живеем в свят, пропит от мисълта, че жената е второ качество човек, независимо от еманципация, държавни закони за равенство на половете и т.н., отношението му към нея прави невероятно впечатление. „Съществуват два типа ум, които са много различни, но са напълно равнопоставени и допълващи се един друг - наричаме ги мъжки и женски, защото статистически повечето мъже притежават мъжкия, а повечето жени - женския. Женският ум не може да прави усилие, няма чувство за бремето, живее в момента и не се интересува от далечни цели. Мъжкият ум напълно съзнава времето и живее за бъдещето. Мъжки качества са непокорството и независимостта, а приемането и ненасилието са типично женски. Между тях не може да се прави синтез, защото те са полярно различни, но все пак са двата полюса на едно и също нещо. Цялото съществуване, както ние го познаваме, е дуалистично, животът създава енергията чрез противоположностите и без тях животът не може да съществува."
Например мислите и чувствата. Когато мислиш, си разделен: има дистанция, интервал, разстояние, необходимо ти е пространство, докато за чувството разстоянието е препятствие: колкото си по-близо, толкова по-силно чувстваш. Мисленето е създаване на граници, чувството е загуба на границите. Мисленето изисква дефиниции, чувството – безмълвие. Мисълта трябва да бъде изказана, а истинското чувство е неизразимо.
Или времето. Времето съществува само ако трябва да отидеш някъде, ако имаш цел, ако трябва да постигнеш нещо. Ако вече си го постигнал, то изчезва. Това също не са противоположни неща, а двата полюса на едно и също нещо.
Или светлината и тъмнината. Много са различни, но тъмнината е липсата на светлина, а когато се появи светлината, тъмнината я няма - като светнеш лампата, тъмнината изчезва незабавно, няма постепенност, няма други техники за окончателното постигане на светлина. Не можеш да кажеш: „Светнах лампата, но още е тъмно. Какво трябва да правя сега, за да стане светло?" Ако наистина е все още тъмно, ти просто не си светнал лампата, няма интервал между тъмното и светлото. Ала за слепия, който познава единствено тъмнината, такива въпроси са напълно уместни, защото той няма представа за светлината.
„Човек е заспал". И в нашето време на високотехнологична цивилизация той е още по-дълбоко заспал, защото почти е загубена връзката му с природата, с естествените му корени. Нашият свят се нуждае от обновление, от друга насоченост. Психологически човек не трябва нито да прави планове за бъдещето, нито да живее в миналото. Практически трябва да си спомняш минали неща, както и да планираш предстоящето, но ти си тук и сега и не трябва да живееш нито, в миналото, нито в бъдещето, защото в противен случай непрекъснато ще изпускаш живота. През цялото време. „Събуди се, светът, в който живееш, не е истински, ти го сънуваш, ти сам си го измислил." Но това не означава, че светът не съществува реално.
За да се откажеш от нещо, първо трябва да си го постигнал. Бедността няма нищо общо с духовността. Но можеш да осъзнаеш, че в материалното богатство няма нищо ценностно, само след като го имаш. Има различни нива на нуждите и можеш да стигнеш до по-висшето ниво само след като си задоволил по-низшето. Преставаш да мислиш за ядене едва когато си се нахранил. Само когато физиологическите ти потребности са задоволени започваш да пееш и да танцуваш. Когато задоволиш нуждата си от танцуване, възниква необходимост от медитация. Само когато си чул външната музика, едва тогава искаш да чуеш вътрешната - не по-рано. Сам когато си познал поезията, създадена от думите, искаш да познаеш поезията, която възниква в тишината. Ценността на едно нещо не е в обекта, а се придава от тебе, от твоето отношение. Затова молитвата може да се превърне в грях, а грехът - в добродетел. Нищо не е чисто или нечисто, добро или лошо само по себе си. Ти, твоето отношение го превръщат в такова.
Свободата от нещо не е потискане на това нещо. Тя се проявява в разбирането, задоволяването, надрастването, отиването отвъд него. Ако си потискал някаква нужда, тя те обсебва, всичко започва да ти напомня за нея. А когато си обсебен от нещо, ти всъщност не се интересуваш от нищо - не се интересуваш от музика, не се интересуваш от поезия, не се интересуваш от красота. Само когато се освободиш, интересът ти ще се разпростре върху целия живот. Поради усилието за потискане ти си в непрекъснато напрежение, ставаш гневен, раздразнителен, агресивен. И понеже в нашето общество не е прието да показваш агресивността си, още повече пък истинската причина за нея - а тя трябва да избие в някаква посока, - човек става политик или пък се втурва да печели пари, или става работохолик ...
Материалното и духовното не са в опозиция. Духовността е един по-висш стадий на материализма. Търсенето е едно и също. Първо търсиш в материята, после в ума, накрая в душата. След като си опознал изцяло материята, проучил си я напълно - и не си намерил това, което търсиш, едва от този момент започваш да търсиш в ума. Когато претърсиш цялото царство на ума чак тогава почваш да търсиш в душата.
За да запазиш за цял живот свежестта, с която си се родил, непрестанно трябва да подлагаш ума си на съмнение. Умът сам по себе си е достатъчно интелигентен и за него не е проблем да те заблуждава успешно. Ти си мислиш, че той си е само твой и не се сещаш, че в действителност ти е наложен отвън, че всеки човек е бил обучаван и формиран по определен начин още от раждането: от семейството, от средата, от училището, от обществото. Всички са проявявали насилие спрямо тебе, за да те възпитат по определени правила. Всеки е насилвал ума ти с различни неща. А умът ти е толкова 6лизо до тебе, разстоянието между вас е толкова малко, че ти си се отъждествил с него. Казваш: „Аз съм българин, китаец, християнин, будист, млад, стар, банкер, работник ..." Ти не си нищо такова, просто в тебе е бил формиран такъв ум, тебе са те въвлекли, затворили са те в определени условия, превърнали са ума ти в окови и ти вече не можеш да направиш нищо сам. Умът упражнява натиск върху теб по свой собствен начин. Миналото, което е мъртво, непрекъснато проявява насилие спрямо настоящето, което е живо. Каквото и да ти се случи, ти не мислиш за него открито и свежо, защото миналото веднага се намесва със своя собствена позиция. Но човек неизменно се отъждествява или с ума си, или с тялото си. Когато настоящето е нещастно, умът се тревожи за бъдещето, иска да го защити, да го направи сигурно. Колкото повече се занимава с бъдещето, толкова повече изоставя настоящето и го прави по-мизерно и нещастно. А любовта не се интересува от сигурността, не се интересува от бъдещето, тя е сега, в този момент, тя е едно цялостно блаженство в настоящето. Вътрешният закон ти е достатъчен: не е необходим друг закон. Ако се нуждаеш от външен закон, това показва, че не познаваш вътрешния, загубил си връзката си с него. Моралът, нравствените учения, проповедниците на официалните религии не вярват във вътрешната хармония на човека. Те се основават на презумпцията, че си изначално лош, и ако добротата не ти бъде наложена със сила отвън, ти си загубен. Не е вярно! „Не ти, те са загубени!”. Всеки се ражда добър, че добротата е истинската природа на човека, той вярва в присъщата доброта на нещата. Нравствените учения винаги те разделят на две: добро и лошо, светло и тъмно, бог и дявол, ад и рай ... Те не приемат целостта, никоя религия не те приема цялостно - и затова те фрагментира, невротизира, опитва се да те умъртви. Ошо казва: „Тебе или те има, или те няма. Ако те има, ти си Всичко, което си. Не можеш например да приемеш кръвообращението, а да отречеш ударите на сърцето. Това не означава, че не трябва да се промениш, ти трябва да се развиваш, но след като приемеш за основа своята цялостност." Въпросът не е в отстраняването на каквото и да е в тебе, а в неговото преобразуване. Но за това ти трябва да приемеш. А моралистите те учат да потиснеш, учат те на чувство за вина. Например всеки смята себе си за добър, а гнева си за нещо моментно, едва ли не извън него, въпреки че може да се ядосва хиляди пъти на ден. Но на него му е втълпено, че гневът е нещо много лошо, затова той с все възможни хитрости се опитва да се разграничава от гнева си, лъжейки себе си. Никак не се затрудняваш, когато се ядосваш, но да приемеш, че си се ядосал, е много трудно, защото ти е втълпено, че това е лошо, а егото ти не може да приеме, че си лош, защото това ще разруши образа ти за тебе. Затова предпочиташ да забравиш, вместо да се анализираш и да се промениш.
Но ние сме спокойни между две избухвания, почиваме между две напрежения, обичаме между две омрази ... Не можеш непрекъснато да ядеш, но времето между две хранения не може да се нарече гладуване.
Хората се страхуват от живота. Твърди се, че човек се страхува от смъртта, но това не е вярно, защото човек се страхува от движението, от промяната. Това е, защото ние познаваме само едно движение - желанието, а чрез него може да се достигне само до разочарование, независимо от това, дали желанието се изпълнява или не. Ако не се е изпълнило, ти си разстроен, ако пък се е изпълнило, то всъщност не ти е донесло очакваното щастие - и ти пак си разстроен. Желанието е основната причина на нашите безпокойства. И проблемът не е в това, което конкретно желаеш, а в това, че изобщо желаеш. Но ти трябва да минеш през желанията и през дълбокото разочарование, за да започнеш да търсиш нещо съвсем различно от този свят и да го търсиш по съвсем различен начин, а не чрез желанието. Когато желаеш нещо, си нетърпелив, защото умът не умее да чака, той никога не е в настоящето, а с желанието непрекъснато се прехвърля в бъдещето, създавайки нетърпение, а нетърпението създава безпокойство. Колкото е по-голямо желанието, толкова е по-голямо нетърпението, колкото е по-голямо нетърпението, толкова е по-силно безпокойството, а то от своя страна поражда страданието. Можеш да желаеш материални неща, можеш да желаеш духовни - разликата не е принципна, дори при духовните желания безпокойството е много по-силно, защото земните желания са обективни, те изглеждат по-достъпни и близки от духовните, които са така неуловими, че започваш да се съмняваш, че животът ще ти стигне, за да ги постигнеш. Ето защо желанието се усилва, с него и нетърпението - и кръгът се затваря. „Духовността не е резултат от желанието, тя се постига, когато ние сме осъзнали цялото безсмислие на желанията и сме ги изоставили, но сме ги изоставили без усилие, защото всяко усилие е всъщност само по себе си желание и наново ни вкарва в омагьосания кръг."
Ако приемеш всичко в себе си, фалшивият ти образ се разпада и се показва истинската ти същност, автентичното ти аз, защото преставаш да се опитваш да покажеш на света своята представа за себе си. С приемането изчезват и комплексите ти, преставаш да губиш време и енергия в самоосъждане, а ги насочваш към по-съзидателни процеси. Когато приемаш, цялото съществуване е с тебе, ако отхвърляш, създава противодействие. И колкото повече отхвърляш, толкова по-силно е то. Враждебността не идва отвън, а е единствено твоя интерпретация. Не животът се бори с тебе, а ти се бориш с живота. Битието не може да е враждебно настроено към тебе, защото ти си част от него, а то не е срещу себе си. Но ти се страхуваш, страхът създава врага, врагът създава защитата, а защитата предизвиква нападението - и кръгът се затваря, и ти вече си затворен. Всеки човек фактически живее в затворена обвивка и всъщност се срещат не хората, а обвивките, затова е толкова много неразбирателството в тоя свят. Ти се настройваш срещу другите, но не другите са отговорни, единствено ти си отговорен. Изпитващ омраза, защото ти си изпълнен с омраза, а другият просто ти дава възможност да я изявиш, нищо друго, той е просто един инструмент, създаден от тебе. Не отричай нищо в себе си. Всяко нещо на този свят е създадено с определена цел. Страхът също е стъпка. Ако го нямаше, човек изобщо не би оцелял. Затова го приеми и го използвай. Всичко, което съществуването ти е дало, има някакъв смисъл, и затова не трябва да се подтиска и отхвърля, а да се разбере. Не приемай нищо в себе си като пречка - ако го приемеш като пречка, то ще е пречка наистина, ако го приемеш като възможност, то вече ще се е превърнало във възможност, в стъпало, и ако го използваш да застанеш върху него, може да ти разкрие един нов път към по-висшето равнище.
Ние не умеем да получаваме, всеки иска само да дава, защото така се чувства богат, а ако поиска нещо, се чувства просяк. Затова пропускаме много работи. Ако някой иска да ни даде нещо, от което наистина имаме нужда, ние се затваряме, защото егото ни иска да се чувства господар, а не подчинен на някой друг.
Успехът зависи от много неща докато щастието зависи единствено от тебе. Успехът е обществено явление, а щастието е вътрешно състояние. Например Исус Христос е бил щастлив, но как можеш да кажеш за него, че е успял в живота?