Новинка

новинка

Online Life Academy (OLA), или Онлайн Академия на Живота, e основана през юли, 2016 г. от психотерапевта Кремена Станилова, с желанието и амбицията този сайт да произвежда висококачествена, проверена, лесно достъпна и разбираема информация за основните житейски умения, които рядко са преподавани в училище.

Прочети още



Мъдринка

'Онова, което лежи зад нас, и онова, което лежи пред нас, е малка част от онова, което е вътре в нас.' Емерсон


'Това, в което вярвам; това, което мисля; това, което чувствам, са съответни и отразяват това, което преживявам. И това единство от вяра, мисъл и чувство съм аз тук и сега.' Дж. Пиеракос

imagetwokk

Перфекционизъм мой – другар мой, враг мой. ЧАСТ 2.

imagetwokk

В част 1 на тази статия  очертах най-характерното за света на перфекционизма. 

В тази, като продължение, ще го обобщя с една дума – ОЧАКВАНИЯ. От  себе си. От живота. И от другите.

И колкото по-високи очакванията, толкова по-голяма е пресата, която налагаме над телата и душите си. Колкото по-високо е вдигната енергията в телата ни (в главите, раменете, гърбовете), толкова по-силна ще е силата на земната гравитация, и рано или късно ще надделее. Ще ни смъкне долу – в краката ни. Не винаги това се случва веднага. Сметката пристига на един по-късен етап. Когато  ще трябва да платим цената за необичането на себе си, за несъзнателното или полусъзнателното робуване на „Трябва” и „Правилно е”, както и за дългото нечуване на „Имам нужда”, и най-вече на нуждата да бъдем човеци – със съвършенствата и несъвършенствата ни. Та нали дори и ябълките - първо качество имат малки петънца, която природата е оставила. И тези петънца правят тази ябълка уникална и красива. И когато пиша това, го правя с идеята за опомняне. За малко МИЛОСТ към себе си.  Навреме! Защото красотата на живота е в малките несъвършенства. Да си спомним една Барбара Стрейзънд, която има запазена марка за гърбавия си нос.  И онова, което прави НЕЯ, е чарът на несъвършенството, съчетан със съвършения й талант на актриса. Докато пиша това, не е за да занижите критериите си до никакаква себекритичност, тъй като напоследък се сблъскваме с потресаващи примери на войнстваща некомпетентност в съчетание с голямо его. Призивът ми тук е за малко милост към себе си. И себеобичане.

Перфекционизмът има изключително мотивираща сила. И това е неговата най-силна черта. Но той поставя много капани по пътя към целта:

1.    Капанът „Трябва да изглеждам или да се държа по такъв или онакъв начин, за да се харесам или да ме одобрят всички.” И от това да зависи усещането ми за ценност.

И тук е мястото да се запитаме: Има ли случаи, в които да сме свършили нещо „перфектно” и пак да се появи някой кусурджия,който да ни захапе? Реалността е , че всеки ни възприема според ценностната си система – и ако правим или не правим дадени неща, все ще има някой да не ни одобри. Добра идея е да се фокусираме върху нещата, които са наши силни страни, и да приемаме обратните връзки на другите като информация, която може да ни бъде полезна или не в определен етап от живота ни.

2.    Капанът „Другите трябва да се държат по определен начин, за да се чувствам комфортно.”

Попадайки в този капан, отказваме да приемем, че поведението на хората е такова, каквото е, и ако имаме тяхното минало и опит, вероятно щяхме да бъдем точно това, на което сега се нервим. Истината е,че външният комфорт е най-променяемото нещо, над което нямаме власт. Но за вътрешния, който зависи от приемането на живота, такъв какъвто е, сме овластени да го поддържаме само ние. С приемане.

3.    Капанът на начинаещия или „Трябва да правя новото нещо с такава лекота, каквато и човек с 20 годишен опит.”

Да, ама не. Всичко е процес. И резултат на количествени натрупвания – отделено време, инвестирани усилия и практикуване. Или култивираме търпение и милост към начинаещия в нас, или се тревожим и като следствие се депресираме. А сравнититът ще ни парализира, тъй като неговата работа е точно тази.

4.    Капанът на сценичната треска или „Трябва да съм киборг и да не нямам емоции.”

Естествено е преди публична изява да се вълнуваме и да сме тревожни, люшкайки се между „ще успея” и „ще се проваля”. Най-добрият начин да се справим с това е да признаем пред слушателите си, че сме тревожни. Така ще освободим енергията, която ни коства старанието да „изглеждаме” спокойни, за да си свършим работата по най-добрия възможен за там и тогава начин. Това е изпитана рецепта. Осъзнах го преди години, когато защитавах дипломната си работа. Застанах на катедрата, споделих, че съм тревожна, въпреки факта, че осъзнавам колко добре съм се справила с това, което ще презентирам. Резултатът беше, че хванах вниманието на започналите да се отегчават хора в публиката, а аз се концентрирах да презентирам дипломната си работа. Да призная, че съм човек със слабост, беше най-голямата ми сила там.

5.    Капанът „Това, което пиша или творя трябва да е безупречно, затова ще го преглеждам и прекроявам хиляди пъти и все ще му намеря кусур, че не е достатъчно добро.”Естествено е винаги да има по-добро от това, но има и възможност за ревизия и ъпгрейдване, но стоейки в постояннната проверка, единственото, което ще си причиним, е силна тревожност. Ще ви призная нещо. Вечерта след публикуването на първата част на тази статия мярнах печатни грешки. Но ми предстоеше пътуване и не си причиних корекциите веднага. Направих ги три дни след това. И през това време Земята продължаваше да се върти. Надявам се да разберете, че не насърчавам отчайващата неграмотност и некадърност, която манифестира необезпокоявана навсякъде по света. Просто отново призовавам за милост към себе си.

И като финал ще ви разкажа една приказка от Георги Райчев, която помня от детството ми.

Една вдовица имаше две дъщери близнаци, с две чудни имена. Казваха ги Циндил-пиндил и Джаста-праста.

Двете момичета никак не си приличаха. Джаста-праста беше ниска, пълничка, с черни коси и черни очи; Циндил-пиндил — тънка, висока, с руси коси и сини като синчец очи.

Джаста-праста беше приказлива, весела и засмяна, а Циндил-пиндил — мълчалива и замислена.

И по работа двете момичета бяха съвсем различни.

Майката, каквото и да наредеше на Джаста-праста, тя тутакси се хващаше за работа.

Наистина случваше се в бързината нещо да счупи, нещо да разлее, но работата пак ще се свърши навреме. А Циндил-пиндил заставаше права пред нещата, гледаше ги жално-жално и не смееше да ги пипне от страх да не повреди нещо.

Най-после двете момичета станаха моми. Един ден майка им ги повика. Тя даде на Джаста-праста голямо парче сукно, ножица, игла и конци. Даде още толкова на Циндил-пиндил и рече:

— Дъщи, пораснахте вече — срамота е все аз да ви шия и стягам; пък и очите ми недовиждат. Ето ви плат, ето ножици и конци — заловете се и ушийте си нови рокли за Великден.

Джаста-праста не чака подкана. Грабна плата и се залови за работа. Крои, ши и разпорва — пак крои и пак ши и най-после роклята беше готова.

А Циндил-пиндил така си остана пред плата, не смееше да го пипне от страх да не обърка нещо. А когато се залови на работа, отмерваше всеки бод, пресмяташе по двайсет пъти и роклята й все не беше готова.

Но ето че зазвъняха гергьовските камбани — дойде празникът. Изви се лудо хоро сред селото. Джаста-праста надяна новата си рокля и припна към хорото. Наистина едната й пола висеше накриво, единият ръкав по-къс от другия, но кой ти гледа!

Джаста-праста се хвана на хорото и затропа ситно-ситно…

А пък горкичката Циндил-пиндил нямаше рокля за пред света. Тя застана дома, зад плета, гледаше жално-жално към хорото, а от сините й очи капеха едри като бисери сълзи.

Оттогава на света все тъй, казват, е било то: Циндил-пиндил — зад плета, Джаста-праста — на хорото.

Вие решавате дали да сте на хорото и да се радвате на живота. С малко висящи ръкави и неравни подгъви, но пък радостни и кефещи се на музиката.

Кремена Станилова

Психотелесен психотерапевт

12.02.2016 г.

Холистично студио Реа

Прочети още


Магазин за книги,
  обучения  и дигитални
  продукти


Therapies

for English speaking people