Новинка

новинка

Online Life Academy (OLA), или Онлайн Академия на Живота, e основана през юли, 2016 г. от психотерапевта Кремена Станилова, с желанието и амбицията този сайт да произвежда висококачествена, проверена, лесно достъпна и разбираема информация за основните житейски умения, които рядко са преподавани в училище.

Прочети още



Мъдринка

'Онова, което лежи зад нас, и онова, което лежи пред нас, е малка част от онова, което е вътре в нас.' Емерсон


„Ти си се провалял много пъти, макар и да не помниш това. Първият път, когато опита да ходиш, ти падна. Първият път, когато се опита да плуваш, едва не се удави? Първият път, когато удари топката, не улучи, нали? Не се тревожи за неуспеха! Тревожи се за шансовете, които ще пропускаш, ако поне не опитваш!”

imagetwokk

ВДЪХНОВЕНИЯ: Порастването

imagetwokk

 

ЗА РАНИТЕ. ПОРАСТВАНЕТО. И ЛЮБОВТА

Раните. Всички ги носим в душите си. Някои старателно заметени. Oтречени. Други все още кървящи. Мазохистично разравяни от собственото ни пристрасяване към болката. От усещането ни за специалност. Като онези войници, които ги носят като знак за различие и храброст. Че и ние сме били на бойното поле. Някои рани - превърнати в томахавка. Размахвана към целия свят. Като защита. Или самозаблуда. Че ако той или тя не са направили това или онова, ние никога нямаше да бъдем такива. Рани - оправдание. За собственото ни действие. Или бездействие.

И колкото да твърдим, че искаме да бъдем добре, практиката показва, колко дълго ние, съвременните хора, стоим „залепнали” към собствените си рани. Моята хипотеза е, че външният свят е станал толкова улесняващ ни в задоволяването на физическите ни нужди, че единственият начин да преживееем изключителността на това да бъдем живи, е да водим битки – в нас, и извън нас. На емоционалното поле. Не другаде. Ранявайки другия. Или самонаранявайки се. Или просейки да бъдем наранени. Несъзнателно, разбира се.

Промяната. Така често декларирана като желана, започва от честността. Честността, която не се изчерпва в търсене на отговор „Защо?”. Защо това ми се случи? „Защо” често ни държи в нараняването. Дълбае раната. Предлага защита и временно успокоение за болката. Удобно обяснение за приноса на другите. Но не и собствения ни в това, което се е случило.

Честността е слагане на всички карти на масата. Факти. Чувства. Емоции. Поведения. Намерения. Всички карти. И онези, които старателно крием от себе си. Лъжите. Илюзиите. Самозаблудите. Несъзнателното повтаряне на едни и същи случки, с един и същи финал. Плод на едни и същи поведения. С един и същи тип хора. Повикани от нас в живота ни. Несъзнателно, разбира се.

Често в този процес ни е нужен друг човек. Като огледало на слепите ни петна. Като духовен учител, ментор, духовна майка или баща. Често партньорите ни в живота, са онези, които разравят раните ни от детството. Провокират нашите скрити същности. Както и ние техните. Партньорите често провокират растежа ни. Ако го искаме. Или провокират застоя ни. Ако го искаме. А растежът не търпи имитации. Той не е в постоянното бъркане в раните. Растежът е в готовността ни наистина да ги лекуваме. И да издигнем усещането си за специалност. И без да сме страдащи. Иначе кръгът е порочен.

Казват, че е лесно да се каже, отколкото да се направи. Лесно е, ако наистина искаме лекуването си. Трудно е, ако държим да останем наранени. И прави. И с това специални. И различни. Като това никога не е съзнателно. Несъзнателните мотиви ни движат, въпреки декларираното на думи. Спомнете си колко специални и обгрижвани бяхме като малки, когато боледувахме. Колко мили и зачитащи бяха родителите ни. Е затова си търсим болката. Или причиняваме болка. Като гаранция, че другите ще ни дават. А това, че се мъчим, е друг въпрос. И предмет на друго писание.

Раната е отворена. И сега какво? Да признаем илюзиите си. За себе си и другите. Очакванията. Реалността. Собствената и на другите. Разочарованието. Което често стига до ярост. Ярост срещу лицемерието. Собственото и на другите. Ярост срущу идиотската илюзия, кoято сме хранили, че светът е справедливо място. Да, но според какви критерии? За божествената справедливост, която ни пази, kато не ни дава нещо, а може би ни и пречи, да реализираме претенциите на Егото, и през ум не ни минава. Всъщност, ние сме ранени. И яростни. Към факта, че често сме си мислили, че ни обичат, а осъзнаваме,че другите са обичали усещането да бъдат обичани от нас. Или че ние обичаме да ни обичат, но не обичаме. Ярост към себе си. Граничеща със самопрезрение. Как можа? Как можах? Фантазии за отмъщение. Реванш. Въдворяване на нов ред върху още емоционални трупове.

И това е част от пътя на порастването и лекуването. Да извадим онова наше гадно „АЗ”, което се гневи, самосъжалява, търси отмъщение. Да му кажем „Да”. Без вина. Но и без да залепваме там, в гнева и яростта. Да го признаем. Но ако залепнем там, белезите от този вълчи капан са доживотни. Защото колкото и енергизиращо да е гневенето. Ваденето му на светло. Изразяването му. То само чисти, но не лекува. Не съгражда. То може да ни кара да се почувстваме живи след дълъг период на вцепененост и неусещане на нищо. Вцепенени в страховете си. Но то не лекува. Гневенето е нещо като кислородната вода, която се сипва върху раната. То не лекува. Няма значение как ще се почувства душата. На момента. Гневът не храни. Той само проправя пътя. Към новото. Той руши. За да се съгради новото. На чисто. За да изплува чистата любов. Но, ако залепнем и останем в гнева, може да разрушим и онези мостове, които ще ни преведат към бъдещето. Оставането в гнева, обаче, често води до дълбоко отчаяние. Фаталистична празнота. Изводи като „Кой го е грижа?”, „Светът е самотно място.” , "Винаги се случва така." И т.н.....

И така се озоваваме на онзи кръстопът. Там са двата пътя:

Единият - към дълбокото отчаяние. И заключение, че светът е лошо място за живеене.

А другият - към отварянето. И търсенето на поводи и места за радост и любов. В себе си . И в света. Ако решим да поемем този път. Има един участък наречен тъга. Той свързва миналото и настоящето. Там оплакваме миналото. Загубите. През него преминаваме към новото настояще. И добре е да помним. Плачът може да ни остави на този участък. С тъгата. Ако се изкушим да останем с решението да се втвърдим. И никога да не се отворим към света. За да не ни наранят никога повече. Но и никога повече да не преживеем радост и любов. Такъв плач може да води до емоционална смърт. Ако залепнем там. Не случайно в древните ритуали са имали определен срок за оплакване на смърт и загуби. След това отново се посвещавали на живота.

Но... Плачът може и да ни преведе. Към по-доброто ново. Да ни направи цялостни. Да възобновим връзката си с всички наши страни. И хубави. И лоши. Да ни направи цели. И това може да се случи, само ако в себе си отместим поглед от раната, като сме я признали, почистили, оплакали и оставили да се самовъзстановява по силата на природните закони на регенерацията. С времето. И потърсим останало цяло местенце в нас. Което съдържа желание за живот. Местенце, в което има любов. И надежда. И да позволим тази любов да се разпростре в целите нас. И към света.

А ако се вгледаме в себе си, местенцата на любов и живот са много повече от ранените.

Разбира се, всички искаме да се справим с този процес първо сами. И това не се случва за един ден. Ако, обаче, усетим трудност, знак, че се самообичаме и искаме по-доброто за себе си е, да се огледаме за подадена ръка. И да отворим очи за хубавото, което имаме, без да отричаме загубите и преживяната болка. Да отворим очи за хубавото, което има в света. И което се пази само за нас.

Като за начало, можем да вземем лист и химикал и да напишем десет дребни хубавини, които са ни се случили днес, или сме си ги самослучили. Не е нужно това да са големи неща. Може да започнем от това,че сме се събудили и сме видяли светлината на деня. И после да напишем всички лоши неща, които са ни се случили точно днес. И да се дадем сметка дали всички тези неща са толкова важни и с такова значение, каквото им приписваме.

И все пак! Днес се събудихме и видяхме светлината на деня. Тя е дошла без нашето усилие. Другите светлини ще си ги намерим сами. И с нечия подадена ръка.

Прекрасен ден!

Кремена

Публикувано в

www.kremenastanilova.blogspot.com

Холистично студио Реа

Прочети още


Магазин за книги,
  обучения  и дигитални
  продукти


Therapies

for English speaking people